Снимките говорят 7 – 11-2

Стефка Тодорова Николова – финалист

с анализа си върху кадъра на Ф.х. Петра Атанасова:

Високо, високо, почти в облаците, керванът на живота крачи по своя път. Не път, а пътека – тясна, стръмна, отвесна. Пропаст от едната страна, а от другата – ниско долу се откроява водна повърхност, която се слива и прикрива от надвисналите облаци. Всичко е едно цяло, но не и в покой.
Пет коня и двама мъже в колона по тясната гола скална пътека. Самарите на гърба на животните подсказват дейността на тази група. За поредния тежък товар ли отиват, или вече са гo разтоварили? Това е техният живот. Животните пристъпват бавно, с наведени глави – дали защото са уморени, или внимават да не се подхлъзнат по трудния път. И хора, и коне гледат пред себе си. Отклоняването на вниманието дори за миг би било опасно. И така всеки ден – от изгрев до залез, в студ и пек. Пътуване в неизвестното, но едва ли пътешествие. Движението е изначално заложено в човека и животните. Когато е на път, човекът учи, преоткрива не само света, а и себе си. Ако се отклони от пътя, пропада в пропастта.
Седем фигури като черни сълзи от небесната шир. Седем създания на природата, част от сътворението. Едновременно и долу, и горе. Над колоната облаците размесват форми и черно-бели нюанси. Създава се усещането, че групата се движи сред тях. А те, огромни и във формата на вълни в океан, се спускат и издигат до безкрая. Тяхната енергия преминава в мъжете. Какви ли мисли и чувства се стелят в душите им? Всеки ден животът започва като че ли отново – работа, работа… оцеляване. Всеки ден е на ръба на имането и нямането, на надеждата и безнадеждността, на живота и смъртта. Трудът запазва човешкото в тях и придава смисъл на живота им. Керванът върви напред и нагоре по прашния безкраен път, без да оставя следи. Но посоката е вярна.

Стефка Тодорова Николова