Снимките говорят 7 – 13-1
Ивана Върбанова Връбчева
с анализа си върху кадъра на Ф.х. Николай Василев, EFIAP:
Тази фотография ме връща в миналото, в епохата на старите неми филми. И както тогава, и тази картина няма звук, но всеки един от елементите ѝ разказва историята на „черното злато“. Това е времето, когато се появяват първите рафинерии. Златните години на САЩ – „Бурните 20“, преди Голямата депресия. Годините, когато индустриализацията е в своя възход, а нефтопреработката се състои от дестилационни единици за суров нефт.
На пръв поглед снимката е черно-бяла, но в действителност се различава голямо нюансиране на сивото. Основен фон са четири дестилационни колони. Според височината им количеството на преработвания петрол в тях не е голямо, но според номерацията им можем да добием представа, че рафинерията е с висок капацитет на добив, което се потвърждава и от комина и тръбите, които се виждат на заден план. Производството на горива е тежък и рискован процес. Всички колони са покрити с черен прах, остатъчен материал от продукцията. Черният прах е навсякъде, покрил е земята, полепнал е по дрехите и кожата на работниците. Образувалата се мъгла също е вследствие на черните невидими частици във въздуха. Сякаш цялата фотография е „облечена“ в черна риза, символ на тежкия труд. Неслучайно в испанския език има такъв израз – tengo la camisa negra, който се превежда като „тежко ми е на душата“.
И въпреки това телата на работниците сякаш вибрират. Хванали с две ръце метлите си, като партньорки за танц, те едва докосват черния под. Превръщайки своята работа в танц, фигурите им приличат на герои от филм на Чаплин. Целите покрити със сажди, без всякакви предпазни средства, те са щастливи, че имат работа.
Има някакво очарование в заводите, идващо от надеждата, че утрешният ден ще е по-добър от днешния. В същото време има и някаква тъга, резултат от тежкия и непосилен труд. И ако парафразирам един от началните надписи на шедьовъра на Чаплин „Хлапето“: „Филм с усмивка, а може би сълза…“, ще се получи: „Снимка с надежда, а може би тъга…“.
Ивана Върбанова Връбчева
