Снимките говорят 7 – 20-6

Теодора Живкова Кирова – финалист

с анализа си върху кадъра на Проф. Цочо Бояджиев:

Зимен пейзаж по здрач. Сняг се сипе на парцали и покрива повърхността. Първото, което привлича вниманието, е пътят. Пътят, който извървява всеки от нас. Снегът има двояко значение – може да символизира невинност, чистота и ново начало, но може да се окаже и в другия край на спектъра, представлявайки чувство на отчаяние, студенина и смърт.
Зимата често се използва като метафора за последните етапи от живота на човека.
Усещането, което навява историята, е на спокойствие и тъга. В златното сечение на композицията попада самотен силует на прегърбен възрастен мъж с бастун. Позицията на тялото му издава изтощение и болка. Можеш ли да усетиш? Наоколо е пустош. Полето е прорязано само от някой друг стърчащ храст в снега и изсъхнали треви. В далечината – гора. Мъжът се отдалечава от нея безвъзвратно, вървейки сам по своя път. Към края или към безкрайността?
Водещите композиционни обекти във фотографията са три. Около всеки от тях има много въздух, което подсилва усещането за самота. Те се свързват в права линия – символ на това, че всяко нещо има начало и край. По-голяма част от пътя е измината, остава съвсем малко… Старостта е период, свързан със загуба, примирение и с отдалечаване от социума, или по-скоро той те избутва в ъгъла… В края на пътя често единственият ти спътник е самотата. Кадърът в монохром подсилва това възприятие.
Вървейки по пътя, всеки преминава през своите сезони. Понякога не са четири, а само два или три. Мъжът е дочакал своята зима и е на финала на своята приказка, наречена Живот.

Теодора Живкова Кирова