Снимките говорят 7 – 25-2

Лилия Симеонова Варадинова – финалист

с анализа си върху кадъра на Ф.х. Соня Станкова:

Една от снимките в стария фотоалбум. Онзи, който майка ти показва на гости и роднини. А понякога го вади тайничко и тихо плаче поради десетки причини. Почти толкова, колкото са и снимките.
Виждаме двойка с бебе, които са изненадани от обектива, докато се подготвят за семейна снимка. Мъжът е улисан в това да държи бебето с изпънати напред ръце, а майката го поема, но все пак успява да позира с поглед, вперен в камерата.
Или пък причината за тази странна поза е съвсем друга? Между мъжа и жената, освен бебето, е застанал малък трикрак стол, очевидно съвсем недостатъчен за повече от един човек. И така обречен да бъде самотен на снимка, символизираща радостта да споделяш – пространството, плановете, живота.
Но плановете невинаги се осъществят така, както са замислени. Понякога е комично, друг път – тъжно. Вглеждайки се в дрехите на двойката, осъзнаваш, че снимката най-вероятно е правена през миналия век. А оттогава много планове са се променили, хората от снимката са сядали и ставали от различни столове, усмихвали са се и са говорели. Но всичко се стопява като дим, изчезва. Остава само онзи албум, който майка ти вади и скришом плаче и се усмихва.
Вглеждаш се по-внимателно. Да, този мъж прилича на баща ти, дори ризата наподобява онзи окъсан парцал, който упорито отказва да изхвърли. А жената е много симпатична, защото има усмивката на майка ти. Нима това са те? Не може да бъде. Родителите ти като млади. Виждаш ги, но още не можеш да осмислиш, че това са те. Изглеждат съвсем различно. Какви ли страхове и мечти са имали? Дали са се притеснявали за същите неща като теб? Искаш да знаеш толкова много неща. Можеш да отидеш на гости и да ги попиташ. Не помниш откога не си се прибирал. Те са вкъщи и те чакат.

Лилия Симеонова Варадинова