Снимките говорят 7 – 18-1

Саша Веселинова Ботева – финалист

с анализа си върху кадъра на Доц. ф.х. Живко Арабов:

Снимката е в черно и бяло, но гледайки я с интерес, забелязваш, че ти разказва история. Можеш ли да чуеш какво ти шепти, когато без глас изразява своите емоции? История от миналото ти загатва – какъв е животът в цветовете на черно и бяло? В годините на изминалия век тя, снимката, разкрива, че е остаряла за новото време. Но споменът все още си стои и ти показва, че образът все пак се мени. Повторение в забвение: силуетът на човека от различна перспектива.
Миналото е оставило своя отпечатък.  Дали пък това не е похват от литературата? Дали пък не се използва в теория на композицията? Правило от фотографията ли крие тази снимка? Тя си остава фотография на миналия век. И гледаш как в дълга експозиция човекът Чаплин се е запечатал цели три пъти. Но времето лети, а жестовете са едни и същи. На забавен каданс виждаш емоцията как се проявява, като снимка от миналото, която промиваш. Тази тъмна, черна стена на заден фон, която те поглъща, те кара да се загубиш в тази простота.
Контрастът на лицето ясно си личи – белият цвят е оскъден на фона на черното. В тези ахроматични цветове забавянето на емоциите, превърнати във филм от кинолента, предизвиква продължителността на старостта. Изписват се в картини образи и жестове на немия човек, а имаш ли очи, за да ги видиш, то можеш да разбереш историята на фотографията. Но немият човек е казал: Ние мислим твърде много и чувстваме твърде малко. Виждаме твърде много и осъзнаваме твърде малко. И как в едната снимка ние, хората, не намираме единствения ѝ смисъл? Животът на немия човек – дребен скитник с вратовръзка, бастунче, бомбе и мустачки се приближава с патешка походка и мълчаливо минава през живота на черно-бялата фотография.

Саша Веселинова Ботева