Вероника Иванова – Трета награда

Анализ върху фотография № 23

Момчето порасна, забрави своето мече, затвори дупките на онези преди вълшебни пещери на голямото дърво. Дървото остана да го чака, търпеливо и стабилно. Не го плашеха ни зими, ни лета, то чакаше, спокойно, без да настоява и нахално да напомня за себе си.

Дори когато всички загубиха вяра, че момчето ще се върне, то вярното, голямо и стабилно дърво не губеше вяра и разказваше на слънцето, на всеки пролетен вятър, молеше ги да намерят момчето, да го погалят с нежни пръсти. А есенно време то с болка откъсваше последните листа от себе си и молеше есенния вятър да ги носи на момчето, за да може то да си спомни, за да може да се върне…

Дори когато през една лятна буря светкавица го удари, точно в сърцето, дори тогава дървото вярваше, надяваше се, стоя напук още няколко години, старо, изгоряло отвътре, усещаше, че не може да се държи още дълго, така и старите родители, чиито деца са далече, изгарят отвътре като ударени от светкавица и уж външно се държат, още малко, още малко и ще дойде момчето…