Саша Веселинова Ботева – финалист

Фотография № 22
Враца, 1972

Годината, в която моята майка поема първия си дъх по земния си път е свят, в който други се учат как да пазят своя дъх. Година, в която детството има очи, но няма лице. Погледни ги, войници без битка, кукли без глас.

Противогазите закриват израженията, но не скриват страха от това, което предстои. Подготовката за незнайното –  евентуални химически атаки или ядрени заплахи в следствие на Студената война.

Снимката улавя момент, в който нацията се упражнява не в игра, а в оцеляване. Наредени в строй, децата на България, макар млади, на крехка възраст, са едновременно част от бъдещето и от кошмара на настоящето. Идилия няма, има инструкция. И въздухът — този толкова човешки елемент — тук се превръща в заплаха.

Правилото на третините дели кадъра — глава след глава, маска след маска. Повторението внушава монотонност, механичност, лишеност от индивидуалност. А светлината? Тя не носи топлина. Тя реже — ярка, остра, почти лабораторна. Сякаш това не е училищен двор, а експеримент.

Цялата сцена е пропита с ироничен парадокс: младостта – символ на живот срещу принудените младежи подготвящи се да се пазят от смъртта. Живот в постоянна готовност за катастрофа. Държавна репетиция за страх. И в този парад, на пръв поглед безвреден, се ражда нещо по-страшно от отровен въздух — ражда се примирение.

И все пак – точно тук, в този абсурд, се крие и друго: живот, който отказва да бъде погубен, живот, който вярва, че оцеляването е възможно. Надежда, която прозира в страшното излъчване. Може би под всяка маска има дете, което мечтае да я свали и да диша свободно. Да се смее. Да диша. Да живее…

22. Враца, 1972