Атанас Атанасов
В ПАМЕТ НА
Атанас Атанасов – бате Наско.
Ние фотографите, сме голямо семейство. Знаем се. Работим заедно. Понякога спорим. Радваме се. Понякога се караме, ама не с лошо. Обичаме се. Поддържаме се. Ние фотографите, сме широко скроени. Интересуват ни само нашите снимки, кадри, фреймчета, файлчета, имиджи. За тях сме способни на всичко. Заради тях не спим. Заради тях скитаме. Пак заради тях се озоваваме в центъра на протести, митинги, понякога войни, природни бедствия, кошмари, неземно красива природа, чужди земи. Заради тях сме лишили близките си от присъствие. Заради тях сме готови на всичко. Широко скроени сме и заради това, че не ни интересуват земните ни притежания. Маркови дрехи, коли, телефони, къщи – всички тези неща са далеч от нас.
Всъщност имаме привързаност само към фотоапаратите и обективите си. Те са част от нас. Те са продължение на ръката ни. Те са продължение на окото ни. Те са продължение на съзнанието ни. Без тях не можем. Без фотоапарата сме като сираци. Без него не можем да се изразяваме, да говорим на езика „фотография“. Те са нашата слабост. Те са нашето АЗ. Те са всичко материално и нематериално за фотографа. Материално, за да постигаме духовно съвършенство.
А когато фотоапаратът ти се разболее, и ти, фотографе страдаш с него. И какво правиш? Бързаш и бягаш при Наско – доктора на обективите и фотоапаратите. Отиваш на Дондуков 18, звъниш, качиш десетина стъпала и те посреща Наско. Винаги усмихнат и весел. Вижда те и вече знае –
апаратът ти се е разболял. Вади отверките, пинсетката и като хирург, надниква в него. Тръпнеш от очакване, що му е. Бързо поставя точна диагноза и казва: „Ще живее!“. Малко реанимация и ти олеква. Фотоапаратът е отново готов като пушка. Наско ни връщаше онова земно притежание, с което отново ставаш пълноценен.
Сега Наско го няма.
Отиде си.
Замина далеч – там,
където и ние един ден ще отидем всички…
Наско липсваш ни… Скърбим за теб…
Росен Коларов