Евгения Кирчева – финалист

Анализ върху фотография № 1

Поглеждам снимката – познати са ми тези очертания…! Притихвам. И не за първи път се питам, как може да се сътвори такава красота – пропорциите кой измери, наклона как се начерта и как се подредиха гънките в плътта на планината. На преден план стърчат оголелите вейки, а по високото белее сняг. Додето погледът ти стига се простира величествена гледка. Редуват се планински върхове и възвишения. Едни – заоблени и меки като женска гръд, примамливо далечни, а други – коси и строги, с тъмен контур на гърбината и черни сенки по отвесните склонове. Божествен шедьовър.

Тишина и покой, всемирен баланс. Замисляш се за вечността, за непреходното. Пречистваш се.

И обяснимо е защо планината е вдъхновила четките на майсторите, окото на фотографите и душата на поетите, защо е политнала песен към висините. И как от драскулките на моливчето в детската ръчица се издига Голямата планина – символ на духовния път, на преодоляването, на закрилата, на обновлението и зареждането.

Представям си снимката на стената. Не е ли самият живот? Изкачване, надграждане, мечти?
И порив!

А колко боси крачета ще тичат по тази черга? Какъв ще бъде техният път в живота, какви ще са техните черно-бели ивици, през които трябва да преминат?

Всички тези мисли извират само от една моно-хромна снимка, от запечатан миг със светлината от един прозорец! Истинска въздействаща фотография, разказваща за черно-белите нишки в живота!