Боряна Илиева – финалист

Анализ върху фотография № 13

Имам непреодолимото желание да мина от другата страна. Да допра и аз глава там, за да чуя тайната, да погаля кучето, да надникна в ръцете и големите детски планове.

Трябва да се задоволя с това, че изобщо ме допускат тъй близо.

Ще пристъпя тихо. Още малко по-близо. Тревите в краката ми шумолят, вятърът разрошва косите им и си мисля, че цялата природа наоколо се опитва да стане мой съучастник, за да не разбере никой как ще стана крадец точно след миг.

Щрак! Пердето се вдига и аз всмуквам жадно лъчите, които отразяват копченцата, непослушните кичури коса, бялата кожа…

Премигвам. Осъзнавам, че пред мен няма камера, а яркият монитор на компютъра. И там стои фотография. Дъщеря ми ли е това? Може би съм аз. Не се помня такава…

Или може би майка ми. Момиченцето продължава да стои в гръб, вглъбено в съкровения миг на детството и ме оставя да гадая.