Стефани Стефчова Стоева – финалист

Фотография № 23
София, 1971

Прагът на зрелостта е закован с пирони на безразсъдство и меко спокойствие, че откъдето ти предстои да минеш, са минавали и други. Сенките им още стоят там – на мястото на обживяване по пътя, а той свети с размазано сияние. Или всичката тази мъжка смелост на новообръснатата глава е, за да прикрие страха на момчето, което трябва скоро да стане камък? Зрелищна метаморфоза – всички те гледат, не се издавай, тази тълпа иска от тебе нещо.

Ще им го дадеш ли?

Тук трябва да оставиш синините по коленете, да направиш място за по-големите загуби, за по-големите колани. Сега е времето да се обърнеш за последно, но вратът ти стига само за половин оборот. Бъдещето вече упражнява свръхестествената си сила върху теб. Накъде отиват релсите, върху които след малко ще натежим?

Ние всички си приличаме, защото така си приличат хората, но едно нещо ни отличава. Всеки носи различен вид незнание на лицето си, а то се опитва да се ориентира, да погледне някъде, за да се стопи. Фотографията е композирана от бързината на ситуацията, но е уловена от този, който умее да чака и да превръща неотложността на времето в отпечатък. Нейните няколко пирамидално положени слоя водят съзнанието в интересна игра на отгатване на властови отношения. От нея струи чувството на отделеност – не само веществена, но и своевременна. Не задава конкретен тон на действие и не го оцветява в евентуалната невярност на предположението, само плътно го наблюдава. Разглеждани поетапно, отново в пирамидалната структура, първият слой се усеща в ответното наблюдение към фотографа. След това настъпва линията, която, обърната в гръб, разрязва кадъра на две – на зрители и на участници. Това оставя коридор, достатъчно близък до действието, че да се улови живата стъпка, но и тя да бъде подкрепена от платформата на неподвижност, която всъщност е в средата, и наблюдателите – на върха.

23. София, 1971