Стефани Стефчова Стоева – финалист

Фотография № 40
Свещари, 1973

Да си във фургон с печка е почти същото като, ако си малка котка и си затиснат от големия пухен корем на майка ти. Мирише на гума и сладко, спарено топло. Тези пространства са цели етажи – не, не, направо цели постройки, събрани в една равнина. Вътре почти няма нищо, което да не е важно, и всичко има функция – даже повече от една. Налагащата се над човека реалност изисква от него, а той от нея – почти нищо. Не, не, щастието не е еднакво с примирението, а смирението не е еднакво с безразличието.

И въпреки всичко решетки на прозорците са ти нужни само ако те е страх да загубиш нещо или ако те е страх да не разберат, че нямаш нищо.

Хубаво е фотографията да превъзмогва очевидността и понякога здравия разум, да си измисля на гърба на истината. Композицията и сюжетът могат да бъдат оправдани едно с друго, но най-важна остава връзката между знаците, защото от нея няма измъкване. Те се подчиняват на правила, а тези правила могат да бъдат мъгливи и до голяма степен безумни. Някои фотографии остават заключени само за фотографа именно защото връзките вътре са прекалено… негови си. В това, разбира се, няма нищо криминално, освен че фотографията тук не заема страна, а когато не заема ясна позиция, освобождава читателя от мисли и го оставя само в сляпото усещане. Това не е непременно лошо – напротив, до някои ъгли на живота езикът, визуален или текстови, не успява да достигне и да ги обясни.

И слава богу – иначе светът щеше да е на пух и прах.

Непроницаемостта е най-голямото удоволствие – в контра на казаното горе – и най-голямото престъпление.

40. Свещари, 1983