Стефка Тодорова Николова – 2-ро място

Фотография №19
София, 2014

Не очаквайте криминална история. Засега.

Дали има такъв широк тротоар? Необичайна настилка, за да е улица. Площад да е?

Какви ли още объркани мисли минават през вас? Ще ви помогна. Площад съм. Преди време някой реши да промени изстрадалия ми външен вид. Плочките ми се поизносиха и се примирих, че ще става по-зле. Но преди три години камиони стовариха плочи, пясък и цимент. Не знаех да се радвам ли, или да се притеснявам. Безкрайни ремонти се задаваха. Докараха затворници. Работиха под надзора на отговорници. Слушах разговорите им и като че ли цветът на плочките, които редяха, ставаше все по-сив. Груби мъже, които си мислеха, че работата навън ще е разнообразна. Често коментираха това, което и аз всеки ден виждах. Уж цветни и различни хора се движеха, а някак тъжни и забързани.

Затворниците наблюдаваха свободата отстрани. Виждах ги как се заглеждат по хубавите жени, по възрастните хора, разхождащи се самотно или тътрещи пазарските колички, по децата, чието безгрижие озвучаваше простора. Виждах ги как свеждат поглед и продължаваха да редят плочка след плочка. Поне в това, което правеха, имаше ред. Но не го харесваха. Изплащаха си наказанията и разговаряха с живота по свой начин.

Сивите плочки и аз не ги харесвах, но когато всички бяха наредени, си отдъхнах. Най-после имах нов вид. Но двама от затворниците решиха друго. Със спрей единият очерта върху плочките ми човешки силует в поза на труп, а другият изписа кратко послание: „Скучната работа убива!”. Отстрани мълчаливо ги наблюдаваше надзорникът им. Качиха се в автобуса си и потеглиха.

Не почистиха белия спрей. Но пък получих ново предназначение. Да предупреждавам, че е време за промяна. И така ден след ден усещам стъпките на млади и стари, чувам шума на суетата, долавям аромата на амбицията. И се опитвам да напомням, че скуката изтрива човешкото, а понякога провокира и криминален сюжет.

19. София, 2014