СНИМКИТЕ ГОВОРЯТ – конкурс за художествен анализ на фотография – пример
Автор на фотографията: Себастиао Салгадо
Примерен анализ на фотографията:
Вариант 1
Погледни я. Фотографията говори, на теб ти говори, погледни я. Отвори сетивата си, за да усетиш. Да усетиш новия живот, борбата за продължението му, опита за защитата, безнадежността. Всяко едно от тези състояние си има своето олицетворение в един от образите, показани на фона на пустинята. Дай да я захванем от там – пустинята е мястото на случването тук. Тоест – нищото. Сред липсата на природа, четири живота се борят за спасение. Четири. Някога друг народ е обикалял там, някъде – 40 години. Асоциация на търсенията през вековете. Четирите човешки фигури тук са разположени в пространството така, че го разрязват на четири пласта. Най-отпред идва детето – символ на надеждата и еманация на бъдещето. Със затворени очи. Хоп – сблъсък. Надежда, но дали? Или я няма? Зад него е мъжът – като съхранител на ценности и продължител на рода. Той пази, защитава. На трета линия е жената, асоциирана с раждането на новия живот. И тези три живота, геометрично, образуват триъгълник – отново препратка към библейската символика. Някъде назад, сякаш извън времето и пространството, идва четвъртата фигура, неясна, неопределена. С лице, обърнато на другата страна. Четенето на езика на тялото тук има двояко значение – там, от другата страна, е спасението. Или пък там, от другата страна, идва заплахата. Аз съм тук, за да ви водя, Аз съм тук, за да опазя гърбовете ви. Въпрос за усещане. И слушане на разказа. Защото те, фотографиите, говорят… А ти, имаш ли сетивата да чуваш разказа им? И да разчиташ символите? Дано!
Вариант 2
Очи. Откъдето и да погледнеш фотографията, първото, което виждаш са очи. На мъжа, на жената, на детето. Само че неговите – на детето най-отред – са затворени. Сякаш че не му трябва да гледа, за да вижда. То има душа. Усещането, което лъха от историята, е тягостно, напрегнато, сякаш че витае из въздуха някаква безнадеждност. Или, най-малкото – несигурност. И е някак си нормално – няма нищо наоколо. Само пясък. В далечината – планина. Но толкова отдалечена, че става недостижима. Три загубени живота – сред пясъка, оставени на прищявките на природата. Не, не, чакай! Има още един образ. Различен – той е с гръб към останалите. Търси планината, опитва се да намери спасение някъде другаде. Ако погледнеш внимателно, пред теб са всъщност силуетите на хора – облечени така, че кой, какъв и откъде е, няма значение. Май всички са равни – тук, в пустинята. Защото всички са застрашени еднакво. И могат да разчитат само на себе си, за каквото и да е. Силуети – и очи. Понякога затворени. Животът им е лишен от цветове – като черно-бяла лента, в която кадър след кадър се редят на база контраста. В някоя от посоките, може би, я има надеждата. Но дали ще я намерят? Дали ще стигнат то цветния свят? Въпрос и на избор, и на късмет.
Вариант 3
Възприятието на човешкото око е устроено така, че започва да „чете“ фотографията от горния ляв ъгъл. Оттам влиза, очаква и историята да започне от тази точка. Точно това се случва тук – от очите на мъжа, през лицето на жената, до по-тъмната част на пътя, диагоналът е ясно очертан. Композиционно, снимката интуитивно може да се раздели на квадрат и четвърт (Златният правоъгълник), почти идеално. Лявата част, квадратът, се отваря с празно пространство, докато не се стигне до тялото на жената – служещо тук като разделителна линия и помагащо за композиционната цялост. В четвъртинката остава един силует, обособен – и визуално, и смислено. От всяка страна на фигурата има въздух – като контраст на доближените три други образа. И колкото да са обособено разделени, толкова са и свързани хората. Майсторството на композицията си проличава тогава, когато си кажеш „Не, нищо няма да пипам във фотографията, няма начин. Ако взема малко от тук или малко от там – разсвалям снимката“. Това е и тук – ситуация, в която водещите композиционни обекти са 4. И всеки един от тях е еднакво значим за цялостното възприятие на картината, независимо че самите те са различни по размери. Махаш един – нещо вече не е както трябва, нещо се чупи. Като усещане, фотографията носи тягостно усещане, напрежение. Гледаш я, а тя не само показва лица и пустиня. Тя разказва – животи.
Автор на анализите,
Денис Бучел
Ако идеята за този конкурс ви е заинтригувала и искате да участвате, върнете се в страницата със
селекцията от 30 фотографии на Владимир Карамазов,
разгледайте ги отново, харесайте си до 3 и след като се подготвите (напишете своя/ите анализ/и),
влезте в онлайн формуляра на конкурса и качете вашите предложения.
