„Закачането, като липса на гравитация – когато нищо вече не те задържа на земята, отделянето от нея, някъде по-горе, някъде отвъд. Да окачиш дрехи, спомените и сезони върху една закачалка и да я оставиш свободно да се вее на вятъра, да излезеш от кадъра и да се върнеш в него, защото кокичетата вече цъфтят. Започват пролетните почиствания на душата, ритуалите по изнасянето на зимните дрехи, нахлуването на кислорода – време за дишане, време за измитане на всичко останало след снега. По-късно през лятото отново окачане – роклите напускат и населват телата, вечният кръговрат на смяната и преобличането, дългите часове в банята, краткото съхнене. Голотата е само повод за флирт, време за почивка на телата преди нахлуването на есента. Отново завръщане в тъгата, в носталгиите и местата където сме били, където никога няма да бъдем. Дрехите и душите вече носят своите белези, дюлите падат в сухата трева – кафявите градини на самотата, в които бродим, в които всяка есен се връщаме. Но идва бялото – хартиените жерави поемат на юг, дрехите са последното убежище на хората, и така ден след ден, до следващата пролет.“
Владислав Христов
„Hanging as a lack of gravity – when there is nothing to hold you on the ground, the separation from it somewhere above, somewhere beyond. To hang clothes, memories and seasons on a hanger and let them freely waving in the wind, go out of the frame and get back to it, because the snowdrops already are blooming. Starting the spring cleanings of Soul, worship the removal of winter clothing, the invasion of oxygen – time to breathe, time to sweep the snow away. Later in the summer – hanging again – dresses leave bodies, the eternal cycle of changing and redressing, the long hours in the bathroom, the short drying time. Nudity is just cause for flirting, time to rest for the bodies before the invasion of autumn. Again returning to sadness, nostalgia and the places where we were, where we will never be. Clothes and people already have their scars, quince fall into dry grass – brown garden of loneliness, where we ramble, where we return every fall. But there comes the white – paper cranes head South, the clothes are the last refuge of people, and so day after day, until the next spring.“
Vladislav Hristov
|
