20102010 20112011 20122012 20132013 20142014 20152015 20162016 20172017 20182018 20192019|20202019
01
/
02
/
03
/
04
/
05
/
06
/
07
/
08
/
09
/
10
/
11
/
12
/
13
/
14
/
15
/
16
/
17
/
18
/
19
/
20
/
21
/
22
/
23
/
24
/
25
/
26
/
27
/
28
/
29
/
30
/
31
/
01
/
02
/
03
/
04
/
05
/
06
/
07
/
08
/
09
/
10
/
11
/
12
/
13
/
14
/
15
/
16
/
17
/
18
/
19
/
20
/
21
/
22
/
23
/
24
/
25
/
26
/
27
/
28
/
29
/
30
/
01
/
02
/
03
/
04
/
05
/
06
/
07
/
08
/
09
/
10
/
11
/
12
/
13
/
14
/
15
/
16
/
17
/
18
/
19
/
20
/
21
/
22
/
23
/
24
/
25
/
26
/
27
/
28
/
29
/
30
/
31
/

Закачени истории

„Закачането, като липса на гравитация – когато нищо вече не те задържа на земята, отделянето от нея, някъде по-горе, някъде отвъд. Да окачиш дрехи, спомените и сезони върху една закачалка и да я оставиш свободно да се вее на вятъра, да излезеш от кадъра и да се върнеш в него, защото кокичетата вече цъфтят. Започват пролетните почиствания на душата, ритуалите по изнасянето на зимните дрехи, нахлуването на кислорода – време за дишане, време за измитане на всичко останало след снега. По-късно през лятото отново окачане – роклите напускат и населват телата, вечният кръговрат на смяната и преобличането, дългите часове в банята, краткото съхнене. Голотата е само повод за флирт, време за почивка на телата преди нахлуването на есента. Отново завръщане в тъгата, в носталгиите и местата където сме били, където никога няма да бъдем. Дрехите и душите вече носят своите белези, дюлите падат в сухата трева – кафявите градини на самотата, в които бродим, в които всяка есен се връщаме. Но идва бялото – хартиените жерави поемат на юг, дрехите са последното убежище на хората, и така ден след ден, до следващата пролет.“

Владислав Христов